Симеон Сакскобургготски ли е "българското дете" на Салвадор Дали?
"Българското дете" на Салвадор Дали" е статия от Жоржета Чолакова, публикувана преди време в "Литературен вестник" (бр. 29 от 18.9.2002). Значимостта на тази публикация е, че обръща внимание на една почти неизвестна у нас картина на Дали "на фона на тотално липсващия сред сюрреалистите български сюжет". Причината за това българско неведение спрямо "българския сюжет" у Дали е повече от ясна - негативното внушение на "българския" му образ едва ли би зарадвало петимните за световно признание българи. Картината "Фройд в полиморфна перверзия, или българското дете, ядящо плъх" е създадена от художника в годината, когато започва Втората световна война - 1939. Тя представя "розовобузесто усмихнато бебе", което "държи в устата си мъртъв плъх, от който по бялата му дрешка капе кръв...". Припомняйки негативната светлина, в която са представени българите във Волтеровия "Кандид" (Волтер е сред любимите "модели" на Дали), Жоржета Чолакова се пита защо художникът е нарекъл детето на своята картина "българско". И има ли това някаква връзка със стари българофобски традиции в западната култура. Свързвайки присъстващия в заглавието на картината Фройд с образа на детето, в чиято уста плъхът "напомня по своята форма брадата на виенския учен", авторката поставя картината на Дали в контекста на други, свързани и с Фройд, и с детскостта ("Шърли Темпъл"), и с психоаналитични сюжети картини на Дали и интерпретира "българската" му творба в духа на Фройдовата концепция за стадиите на ранната детска сексуалност (орален и орално-садистки), припомняйки и голямата възхита на художника от учението на Фройд. След всичко това авторката заключава, че картината на Дали не е плод на някаква лична (на художника) или традиционна (за Запада) българофобия и че свързването на творбата му с "българско" заглавие е случайно, като се обосновава с култа на сюрреалистите към случайността. Без да отричам тази фройдистка интерпретация, имаща основание в склонността на Дали да разбулва мрачните глъбини и перверзиите на човека, за които Дали знае не по-малко от Фройд, не мисля, че "българското" в картината на художника е случайност. Нито пък, че култът на сюрреалистите към случайността, спонтаността и психическия автоматизъм е "случайност" и "стихийност". Напротив, те са напълно съзнателни художествени похвати и представят рационално конструирани "случайности", "стихийности" и "автоматизми". А и Дали като художник съвсем не изразява само несъзнавани тъмни и перверзни стихии на човешката природа. При цялата им търсена амбивалентност, картините на Дали имат и богати социални и дори политически смислови импликации, понякога дори са твърде ясни (което не значи еднозначни) като актуални реакции на политически събития и личности. Особено картините, в които присъстват реални исторически личности - от Волтер, Линкълн и Фройд до Ленин и Хитлер. Картината "Шърли Темпъл, най-младото сакрално чудовище на съвременното кино" например съвсем не показва само перверзна детска сексуалност, а и определено демистифицира митовете на модерната културна индустрия и по-конкретно - на холивудската фабрика за сънища и кошмари.
Затова нека отново се върнем към "българското дете". В годината, когато Дали рисува картината си - 1939 - не само в България, а и по света, има едно твърде популярно българско дете. Това е новороденият български престолонаследник, миловидно бебе, фамилиарно наричано "Симеончо" (превърнало се дори в нарицателно име в българския език). Фотографията на най-младия Кобург тогава краси в стъписващи за времето тиражи цялото българско публично пространство и много частни домове. Фотографиите на хубавкото царствено бебе заливат вестници и списания, образът на "Симеончо" гледа българите от стенни календари, постери и уголемени портретни фотографии, от градски витрини и селски кръчми, в училищни стаи и държавни канцеларии, буржоазни салони и бедняшки къщурки, с образа на престолонаследника са издадени картички и пощенски марки. Образът на българския престолонаследник добива и световна популярност, ще го срещнем в светските хроники на много тогавашни чуждестранни издания. Но този образ съвсем не излъчва агресия, а напротив - невинна лъчезарност (което е и добре пресметнат и ефектен ход на българския дворец, с който в съзнанието на българите и света искат да заличат мрачния спомен за прогонения от трона дядо на детето - стария Кобург, Фердинанд, обявен за главен виновник за националните катастрофи). Картината на Дали обаче не ни представя този мил и лъчезарен образ на розово-сантименталния кич. Плъхът в устата на детето буди погнуса и отвращение (като Коста-Павловите "бебета с мустаци и бради"). Затова нека внимателно се вгледаме в черното петно на плъха от картината. Той наистина напомня брада, но не толкова брадата на Фройд, а... брадата на стария Кобург, дядото. Никак не е трудно да повторим колажния метод на Дали, като насложим брадата на дядото върху някоя от популярните тогавашни фотографии на внука. Ще получим... картината на Салвадор Дали. Фердинанд съвсем не е неизвестна фигура по света и особено в Западна Европа. Неговият образ бегло се мерва дори у Марсел Пруст с намек за хомосексуалните му склонности (вж. "Обществото на Германт I", бълг. изд., с. 255). Но далеч повече той присъства по страниците на печата, който с внимание следи и българското му царуване, и официалните му (и още повече инкогнито) пътувания из Европа. Старият Кобург е чест герой по пикантните страници на европейската преса, в скандалните светски хроники на булевардния печат. Фигурата му в сатиричен план се среща не само в карикатурите на български автори. Особено зловеща окраска добива образът на Фердинанд в западноевропейската преса (Франция и нейните съюзници) в годините на Първата световна война, когато българите, "прусаците на Балканите" са военни противници на Франция и нейните балкански съюзници. Именно през военните и първи следвоенни години в страните на Антантата се разгръща политически мотивирана българофобия. Отглас от френската българофобия от годините след Първата световна война намираме и в българската литература. Във финала на първия роман на Димитър Димов "Поручик Бенц" френският офицер Лафарж изпитва отвращение от предателството на Елена Петрашева, смяната на чиито любовни партньори е и изразителен символ на българския политически промискуитет. (За това вж. моята статия "Самоубива ли се поручик Бенц", послеслов към изданието на романа от 2001, изд. "Сиела".) Тази френска българофобия е и една от причините за отсъствие на сюрреализъм в българската литература. Гърци, сърби и румънци, съюзниците на Франция, са добре посрещнати в Париж през следвоенните години и именно гръцки, сръбски и румънски интелектуалци, приятелски приети в парижките културни кръгове (и в частност от авангардистите и сюрреалистите) създават сюрреалистичните движения в родните си литератури. Париж е Мека за българските "модерни" до войните, но в първите години след тях именно поради споменатата френска българофобия българските интелектуалци предпочитат немския свят, чийто експресионизъм оказва главно влияние върху българския авангардизъм през първата половина на 20-те години. Поради неприятния спомен от "прусаците на Балканите" и техния монарх в навечерието на Втората световна война в Западна Европа никак не са равнодушни дали династията на Кобургите ще повтори жеста на Фердинанд от предишната война и на чия страна ще бъде България в предстоящата война. Колкото и да си взема поука от поведението на своя баща и неговото царско фиаско, колкото и да се стреми да води по-гъвкава политика, бащата на "Симеончо" в крайна сметка привързва България към Хитлер и отново я прави военен и политически противник на западните демокрации. В този политически и исторически контекст можем да разберем защо негативното внушение за "българското дете" от картината на Дали може да има не само психоаналитичен, но и политически смисъл. Искам да бъда разбран добре - този текст е опит за интерпретация на картината с български сюжет на Салвадор Дали в реалния ѝ исторически контекст. Нямам никакво желание да се включвам в актуалното днешно мероприятие за растящо всенародно разочарование от премиера г-н Сакскобургготски. А днешните разочаровани от него би трябвало да се сърдят не на него, а на собствените си ентусиазирани надежди, с които възкачиха порасналото "българско дете" начело на републиканското си правителство. А това кой доведе Симеон на върха на днешната политическа сцена, за да го обяви за пореден виновник за провалите на "демокрацията" и да скрие зад него собствените си престъпления, е въпрос с по-лесен отговор от това - кое е "българското дете" от картините на Дали. По-лесен, но не по-безопасен. Не изпитвам потребност да анализирам нито механизмите на разочарованието, нито механизмите на привиждането на "старото" като надежда за по-добро ново, защото още през 1967 г. в статията "Актуалният смисъл на вечните времена" писах за тези механизми следното: "Когато плебейската власт, свалила старите господари в името на някакво светло бъдеще, започне да управлява с насилие и страх, които превръщат новото господарство на слугите в по-лошо от старото господарство, общностите с утопични нагласи не променят нагласите си, а само посоката на надеждата - раждат се ретроспективните утопии и митовете за стария господар-отмъстител." А сега нека отново се върна към картината на Салвадор Дали. Като всяка художествена творба тя е и не е това, което авторът ѝ е вложил в нея и което ние виждаме в нея. Всеки нов исторически контекст може да обогати нейния смисъл. В образа на "българското дете" у Дали можем да видим и лика на едно недорасло народче, инфантилно спряло в аналната си фаза, с мърша и кървава пяна в устата, което не се учи от поуките на историята, неспособно на исторически растеж.
АВТОР: Светлозар Игов
ИЗТОЧНИК: В-к Култура
Проф. дфн Светлозар Игов е автор на литературна история, критика и есеистика, публикувана в книгите "Високо при извора", "Грозните патета" (1 и 2), "Българийо, за тебе пяха", "Богомил Райнов", "Павел Вежинов", "Николай Кънчев", "Иво Андрич", "Призори", "Привечер", "Ранният край на лятото", "От Ботев до Йовков", "Български шедьоври"... Автор на фундаменталната "История на българската литература", забранена от тоталитарния режим, както и на романа "Елените" и стихосбирки.
