Габриел Гарсия Маркес и магическият реализъм в романа му „Сто години самота“
Габриел Гарсия Маркес и неговата „Сто години самота“ са едно истинско явление в световната литература. Това е книга, която те хваща за ума и те води в утопичния свят, който авторът пресъздава. Светът на Макондо – митичен колумбийски град - село, за който се предполага, че е литературният вариант на родното място на Маркес - Аракатака. Макондо е една малка Вселена, която с напредването на книгата се изгражда постепенно от автора, а паралелно с това започна да съществува и в читателското въображение. Детайлното описание на жителите и битовата им обстановка няма как да не те направи съпричастен с техните преживявания. След приключването на книгата дори ти се иска да я прочетеш още веднъж, за да си сигурен, че всичко е истина, а не е плод на читателска фантазия, примесена с уповаване на човешката действителност.
В книгата са преплетени куп съвсем обикновени потребности. Потребността да обичаш и да бъдеш обичан, необходимостта от човешка близост – както емоционална, така и сексуална; присъства и насилието над индивида, над общността; семейните кавги също са част от света на Макондо, а те от своя страна изобилстват от интриги, раздори и малко човечност. Мелодраматичният елемент не е слабо звено в творчеството на Маркес, напротив – доближава те до неговата реалност и поражението над стереотипите.
Поетичният език на романа, както и неговото историческо аргументиране, се превръщат в достоен конкурент на множество митологични книги. Пресъздава се една епоха, която е едновременно близка и далечна. Магическият реализъм, който извира от страниците на книгата, доближава героите до свръхестественото, без обаче да прекъсва трайно връзката с действителността и събитията, които биха могли да я променят.
„Сто години самота“ напомня на епична приказка, която описва битието на седем поколения Буендия. Има от всичко по малко и от малко неща по много. Книгата изобилства от исторически факти, множество детайли и непредвидени обстоятелства, което по внимателен начин я прави толкова реалистична, че на моменти човек може да се обърка и да се замисли „Дали пък всичко това не се е случило някога някъде?!“. Четейки романа има моменти, в които е напълно възможно да се забрави за заблудата на магията и под въздействие на фолклорните мотиви, чудатото да изглежда повече от нормално.
От всеки един абзац струи толкова много живот и целенасоченост, че се оказва почти невъзможно да не се почувстваш несигурен в първия си прочит. Капацитетът на човешките възприятия трудно ще приеме всичко накуп. Съзнанието на читателя се нуждае от потвърждение, че прочетеното е разбрано правилно, а всеки следващ прочит ти показва, че има още. В романа няма пълнеж, всичко е от първостепенна важност. Всяко изречение дава допълнителна светлина върху многопластовите персонажи и личните им преживявания. Получава се една обща картина, която е образец за едно сплотено, почтено общество, на което обаче му е много трудно да се отърси от непочтените си желания. Никой не е нито само добър, нито само лош. Точно като в реалния живот.
Героите се оказват безсилни да избягат от свръхестественото и сюрреалистичното, обстоятелства, които обаче не предизвикват съчувствие, напротив – провокират желание за още и още магия, още чудеса и изненадващи прояви. Всяко поколение носи тежестта на предишните, като подсилва товара на времето и със своята собствена обремененост. Любопитното е, че паралелно с усложняването на житейската ситуация, настъпва нещо като катарзис за всеки един по отделно. Преживяното се трансформира в поука, а поуката се разраства благодарение на нравственото и духовното развитие на героя.
„Сто години самота“ неслучайно е знакова творба в света на литературата. Многопластовата, същевременно деликатно завоалирана творба, е наслада за мислещия читател.
