„Улица Консервна“ – носталгия и хумор от Стайнбек
„Улица Консервна“ е роман, от който се носи полъх на носталгия, на моменти дори се усеща деликатна сантименталност. Самият Джон Стайнбек го описва като такъв в едно свое есе и споделя, че е бил помолен от група войници да напише нещо смешно, което да не е свързано с войната – вече имали непоносимост към нея. И той го направил. Забавно, но по неговия начин.
Сюжетът на романа ни пренася в Монтерей, пристанищен град в Калифорния, където „в борбата за несигурния залък, хората от страх и глад съсипваха стомасите си, където, жадни за обич, хората съсипваха всичко обичливо в себе си.“. Звучи неприветливо. В същия град обаче настъпва и „опаловият час, границата между деня и нощта, когато времето спира и се замисля за себе си.“. Звучи толкова красиво!
Независимо от на моменти прекалено динамичната среда, в която ги е поставил, Стайнбек обича всички свои герои. Обича заемащия централно място Док – морски биолог, радващ се на благоразположението на околните, но е меланхоличен персонаж, който изпада в състояния на самота и среднощни питиета – и двете под лиричен музикален съпровод. Обича и горкия слабоумен Франки, който попада в институция, защото се опитва да открадне подарък за човека, който му е най-скъп. Обича и бакалинът, който въпреки всичко се старае да бъде добър човек. Цялото това благоразположение към героите позволява, романът да бъде определен като леко утопичен. Създава се усещане, че посредством сърдечното общуване и поривите на човечност, навсякъде може да се създаде благоприятна среда, дори и на Улица Консервна.
Въпреки „забавния“ характер на романа, не си мислете, че трагедията и насилието отсъстват. Напротив. Разполагаме с няколко самоубийства, а Док дори намира мъртво момиче на плажа. Включването на многокомпонентни мотиви и герои в сюжета, дава възможност да се погледне от широк ъгъл на събитията. Чрез този похват Стайнбек не усложнява настроението на книгата, а просто го детайлизира. Дава живот на всеки един аспект от ежедневието на своите персонажи, дава живот на самите тях. Което пък от своя страна създава несравнима динамика при четене.
Романът е пълен със завоалирани метафори за богатствата на живота, за неписаните закони и не на последно място – за чувството за принадлежност към дадена общност. Индивидуализирането не е заклеймено, но е поставено в граници, които защитават доброто у хората. Всеки е длъжен сам за себе си да открие своята истина, но не всеки е способен да я последва докрай.
„Док все още обичаше истината, но знаеше, че не всички я обичат, че тя може да бъде много опасна любовница.“
