„Чумата“ на Камю – отнемане на свободата или укрепване на волята?
„Чумата“ на Албер Камю се оказва доста актуално четиво за настоящия момент. Един повторен поглед към тази изключително интересна творба ни препраща във времена, които от сегашната ни призма не са само литературно изживяване, а нещо като déjà vu.
Действието се развива в алжирския град Оран, чиито жители попадат под карантина вследствие на върлуващата чума. Централна роля в романа заема отношението на Камю към свободата. И това до колко жителите на Оран са били истински свободни преди да настъпи така създалата се ситуация. Още в първите редове на книгата става ясно, че навикът и еднообразието са били неизменни спътници на героите на Камю. Преди карантината да ги отдели от важните за тях хора, те са ги приемали като неизменчива даденост. Това се отнася за приятели, роднини, дори за любовници. Наблюдава се разностранно разпределяне на обичта към ближния, която сякаш с помощта на чумата става ясно осъзната и необходима. Което за пореден път се оказва и форма на егоизъм.
Търси се балансът с безкористното, който се постига с помощта на един от главните персонажи – лекарят Рийо. Той прогонва собствения си стрх и се отдава на безкрайна борба с нахлулата внезапно чума. Жан Тару е друг персонаж, който съвсем безпристрастно наблюдава новия страх и отново съвсем рационално се бори срещу него. При една толкова стресова обстановка няма как да не се намеси и религията. Неин представител е отец Памлу, който първоначално обявява хората за грешници, а чумата е тяхното наказание. Неговият катарзис обаче не закъснява. Жестокостта на болестта успява да преобърне представите му за житейските правди. След като животът на едно дете може да бъде отнет толкова ненавреме, то нима е грешно божият служител да избере да бъде преди всичко баща и истински значим за общността си човек?! Активното участие надделява над пасивното проповядване.
„Религията през време на чума не е като всекидневната религия.“
В началото на епидемията хората я приемат като форма на лично страдание. Индивидуалното преживяване е поставено много над колективното съдействие. Дискомфортът от променената рутина поражда необходимост от социално приобщаване. Свободата е оценена едва, когато е ограничена. Човешките същества са поставени в ситуация, която предизвиква желанието за свобода да стане яростно и свирепо. Благодарение на тази необходимост чумата се превръща в целокупен проблем, който започва да диктува нови норми на поведение и преодолява отчуждението. Гражданите на Оран са готови да се разбунтуват срещу смъртта. Готови са да разчупят собствените си стереотипи, за да не се оставят на болестта, мъртвите плъхове и властващия ужас.
Камю смело преплита хуманизмът и неговото философско тълкувание с фаталността на чумната епидемия. Именно благодарение на факта, че оставят хуманизмът им да надвие собствените им страхове, героите на романа съумяват да съгласуват една обща идеология, която от своя страна се оказва решаваща за нелекия избор, пред който са поставени. А именно: смърт или смърт. Борбата срещу нея обаче добива своя смисъл, когато изпъкне стойността на оптимизма във времена, лишени от всякаква надежда. И се оказва, че понякога битката с вятърните мелници е точно тази битка, от която всеки има нужда в даден момент от живота си. Именно това сражение води до самоопределянето на индивида и не позволява страхът от чумата, да вземе своите жертви преди самата чума…
„Вроденото е микробът. Останалото – здраве, честност, морална чистота, ако щете, - е резултат от волята, която не бива никога да отпада.“
